-

събуди се! – и плясна с ръце. а момичето седнало до него се събуди. – разказвай сега, какво видя?

- нещо.

- какво нещо? опиши ми го.

- не мога.

- как да не можеш?

- понякога явно е нужно да си напълно сляп, та да разбереш какво е да видиш нещо, но да не можеш да го опишеш.

- е да, но ти не си сляпа.

- не говорех за себе си.

- защо си тук, след като психоанализата си я правиш сама?

- не знам. понякога ми действа успокояващо, нали знаеш. има някой да те слуша, някой да се опита да анализира думите ти, някой който се опитва да ти вземе хем парите, хем мозъка.

- мозъка можеш да си го задържиш за сега. опитай се да ми опишеш нещото.. въпреки това?

- в природата няма квадрати. до сега не съм сънувала квадрати. а живея в квадрати и мисля в квадрати, дори салфетките на масата са квадрати. дори, като дете ми се падна да рецитирам буквата Ъ, която звучеше „Ъ- е ъгала в моята стая, където уча и играя“… квадрати, ъгли от квадрати… и една точка – събирателна на ръбовете в която е безвремието. обичам да гледам там. в безвремието се раждат най-хубавите мечти. поне в мен е така.

- и за какво мечтаеш там в безвремието?

- всички заедно да се срещаме там в безвремието. да бъдем щастливи и да го приемем за реалност. а тази тук, тя е нашата черна дупка… поглъща ни и ни телепортира.. не нас, а мозъците. понякога така се завъртаме, че не знаем защо сме реагирали така на нещо, на което до секунди сме искали да реагираме по друг начин. но ти ме питаше какво видях. видях себе си и не се познах. стоях.. гледах се.. и се опитвах да си спомня защо се виждам такава каквато се виждам. и не можах. после си спомних, че винаги съм се виждала непозната и всеки миг съм била различна за себе си и другите, но сега за първи път… бъдейки в безвремието, аз исках да бъда там.. в черната дупка. при всички хора, една от тях, начертала план за бягство.

between mind&heart

-Стига си плакало! Не виждаш ли, че я нараняваш.. Нараняваш и мен така, понеже тя иска от мен да чувства, а аз не притежавам тази команда!!
-Не бъди толкова суров, караш я да прави неща, които тя не иска.

Понякога пък вместо да се карат съм ги чувала и да се успокояват.
Мозъка успокоява сърцето, че всичко ще свърши…  И всичко е просто моментно. Че щом то притежава силата да изтласква и да дава живот на едно тяло, може така да изтласка болката и да дава живот само на любовта. А сърцето успокоява мозъка и го учи да бъде по-мил, по-чист, по-благоразумен.
Един пример за две Цели неща създаващи Цяло.

Но това са само метафори. Двете са едно. Ти.

„Тъмнината може да победи само ако борбата срещу нея загуби смисъл“

Отвори очи. Ярката светлина го заслепи. Вече беше ден. Озъби се. Остра болка вилнееше в слепоочията му. Болка, напомняща му, че беше жив. Обичаше тази болка. Тя единствено му напомняше, че все още беше способен да чувства. Все още беше способен да изпитва някаква емоция. Тя беше единственото му доказателство, че все още не беше станал като другите. Бездушна кухла. Обвивка без душа, без болка, без емоция, без щастие, с празен поглед, в който не можеше да се прочете и най-малката искрица надежда.

Продължи да лежи с очи вперени в облаците. Някога същите тези облаци му бяха единствената граница. Някога той обичаше да седи на тях, да наблюдава земята и да се усмихва. Някога…

Тъмнината, в него, също се пробуди.

– Здравей! – озъби му се съзаклятнически Тя – готов ли си за поредният ден на разрушения ? – попита с насмешка.

Той се опита да си припомни какво беше усещането да си добър. Потърси помощ от Светлината. Но Тя, Светлината, някога неговата най-добра приятелка, не му отвърна. Дори не усети нейното присъствие. Тя, Светлината, отдавна се беше отказала от Него. Отдавна беше загубила тази битка и го беше оставила в ноктите на Тъмнината.

– Да, ти ще си мой! С теб ще бъдем едно цяло! И тогава нищо не може да ни спре да разрушим света – шепнеше му Тя – ще разрушим щастието. Ще изтрием Любовта, от лицето на Света. И тогава, о-о-о, тогава колко ще е хубав Света, нали ? – крещеше истерично Тя.

Очите му се разшириха от ужас. Нима някой, та дори и Тя, беше способна дори и да си помисли за нещо толкова ужасно. Нещо нечувано, като унищожаването на щастието и любовта. Единствените две неща, който пазеха света от унищожението му.

Той разпери черните си криле и тръсна глава. Не! Той не можеше да стане инструмент за нещо толкова ужасно. Прогони тъмнината. Но с всеки изминал ден това ставаше все по-трудно. И Тя знаеше това.

– Даааа… скоро ти… ще бъдеш мой! – усмихна се Тя.

Бавно, но упорито Тя встъпваше в свойте владения.

Нещо се размърда до Него. Тя отвори очи. Най-прекрасните очи, който Той беше виждал. Никога нямаше да забрави първият път, когато погледна в тях – имаше чувството, че нищо не е непостижимо. Чувстваше се отново същият. Отново жив. Отново щастлив.

– Миличкооооо! – усмихна му се Тя и го гушна.

– НЕЕЕЕ! – крещеше Тъмнината.

Гласът й заглъхна. Той не чуваше нейните крясъци и вопли. Той отново виждаше Светлината. Беше красиво.

– Не, – обърна се Той към Тъмнината – аз никога няма да бъда твой! Не и когато Тя е с мен.

Беше щастлив.

Отново.

Усмихна се…

ИвАт

Първото нещо, което помнеше   беше падането. Бяха го пратили Тук с цел. Каква? Не знаеше. „Когато си готов – ще разбереш.“ бяха му казали Те. Та какво можеше да търси той, едно демонично създание, между Тях – хората. Как можеше да учи от тези същества. Техните чувства бяха толкова сложни и разноцветни. Можеха да се сравнят само с красивата дъга, която се появяваше след дъжд. Същата тази дъга на която той обичаше да седи и да размишлява. Мястото където Той беше себе си.
Отвори очи. Шумовете го обгърнаха от всякъде. Малки дребни хора го подминаваха вглъбени и забързани в своите животи. Как можеха те да не осъзнават какви щастливци са те. Как можеха да не осъзнават, че притежават нещо безценно. Той им беше отредил правото да са щастливи. Нещо, от което беше лишил Него. Защо ?
С какво го беше заслужил ?
Хората. Не им завиждаше, радваше се за тях. Макар и да не разбираха колко специални са те, те живееха щастливо своя живот.
Влюбена двойка, хваната за ръце, го подмина. Щастливци. В погледите им се четеше ненадмината любов. Те притежаваха всичко.
Той си спомни очите й. Същите тези очи, в който беше потънал. Същите тези очи, който бяха първото нещо, което запомни когато попадна тук.
Тези очи, който го погубваха, тези очи, който му даваха всичко. Той беше готов да се отрече от всичко за тези очи. Какво беше това ? Той, демонът, да се поддава на такива елементарни чувства. Любов ли бе това ?
Ангелът на смъртта отърси глава. Как може Той да го праща тук с задачата да сее смърт. Как може да навреди на тези нежни създания. Та нима той не вижда колко ценни са те. Не, той не можеше да допусне това. Той отказваше да се подчини. Именно затова беше прогонен. Падналият ангел беше прокуден дори от своите. Нямаше нищо, освен черната си душа. Докато не се появи Тя.

Погледите му отново се срещнаха.
Той отново падаше, но този път в тях, този път падаше в нещо прекрасно.

Сега той разбра. Той беше тук не за да бъде отритнат, той беше тук на изпитание. Беше пратен за да се види дали може да му се вярва. Беше пратен тук с цел да сее смърт. Но той сега беше открил една по-висша цел. Тя му беше дала така копнеещата от него възможност. Той сега имаше за цел да обича.
- Самаел….
За първи път името му носеше нещо различно от ужас, смърт и нещастие.

И

прероден

Тя седеше срещу него.

Тиха.

Унила.

С разбито сърце.

От усмивката й, за която той така горещо мечтаеше, нямаше и следа. Навън валеше, времето плачеше. „Това не е съвпадение” помисли си той. „Може би ако тя се усмихнеше слънцето щеше да се покаже, всичко щеше да се оправи и светът пак щеше да стане красив и усмихнат” – надяваше се той. Същият този свят, който той беше готов да й поднесе в краката. Беше готов да направи всичко само за да я накара да се усмихне. Но този път беше безнадежно.

„Предупредих те!” искаше да изкрещи той в лицето й. „Казах ти!” крещеше с болка душата му. „Защо не ме послуша” говореха учите му.

„Не” беше казала тя „Той е различен, той няма да постъпи така с мен! ТОЙ МЕ ОБИЧА!”.

- Ти беше прав – промълви тя.

- Бих направил всичко за да не бях. – промълви с мъка той.

Но това вече беше без значение, сърцето й беше разбито.

Същото това сърце, заради което, ако тя му позволеше, той щеше да направи всичко. Същото това сърце, заради което той живееше, дишаше, усмихваше се, смееше се. Същото това сърце, което тя беше подарила на друг, същото това, което той, другият, беше разкъсал на хиляди парченца.

Той стана.

Тръгна…

- Защо не ми позволи да бъда твой ? – изстена той.

Вратата се затвори зад гърба му…

Това беше тогава.

Сега той беше щастлив. Без нейната усмивка.

Сега той беше щастлив. Без нейното сърце.

Сега неговата усмивка беше загубила всичко детско, беше станала студена , беше усмивка изкована от трудностите в живота.

Сега той не живееше заради нея.

Сега той живееше, въпреки нея.

Сега той живееше за себе си.

Сега неговото сърце туптеше за всички други, но не и заради нея.

Сега неговото сърце търсеше друг гостоприемник.

- Здрасти – поздрави го с усмивка тя.

Очите му, същите тези, който преди я боготворяха и милваха, сега я гледаха някак странно. Гледаха я студено.

- Здрасти – усмихна се той.

ИвАт

п.с. всички събития и лирични герой нямат нищо общо с реалността.