“Тъмнината може да победи само ако борбата срещу нея загуби смисъл”
Отвори очи. Ярката светлина го заслепи. Вече беше ден. Озъби се. Остра болка вилнееше в слепоочията му. Болка, напомняща му, че беше жив. Обичаше тази болка. Тя единствено му напомняше, че все още беше способен да чувства. Все още беше способен да изпитва някаква емоция. Тя беше единственото му доказателство, че все още не беше станал като другите. Бездушна кухла. Обвивка без душа, без болка, без емоция, без щастие, с празен поглед, в който не можеше да се прочете и най-малката искрица надежда.
Продължи да лежи с очи вперени в облаците. Някога същите тези облаци му бяха единствената граница. Някога той обичаше да седи на тях, да наблюдава земята и да се усмихва. Някога…
Тъмнината, в него, също се пробуди.
– Здравей! – озъби му се съзаклятнически Тя – готов ли си за поредният ден на разрушения ? – попита с насмешка.
Той се опита да си припомни какво беше усещането да си добър. Потърси помощ от Светлината. Но Тя, Светлината, някога неговата най-добра приятелка, не му отвърна. Дори не усети нейното присъствие. Тя, Светлината, отдавна се беше отказала от Него. Отдавна беше загубила тази битка и го беше оставила в ноктите на Тъмнината.
– Да, ти ще си мой! С теб ще бъдем едно цяло! И тогава нищо не може да ни спре да разрушим света – шепнеше му Тя – ще разрушим щастието. Ще изтрием Любовта, от лицето на Света. И тогава, о-о-о, тогава колко ще е хубав Света, нали ? – крещеше истерично Тя.
Очите му се разшириха от ужас. Нима някой, та дори и Тя, беше способна дори и да си помисли за нещо толкова ужасно. Нещо нечувано, като унищожаването на щастието и любовта. Единствените две неща, който пазеха света от унищожението му.
Той разпери черните си криле и тръсна глава. Не! Той не можеше да стане инструмент за нещо толкова ужасно. Прогони тъмнината. Но с всеки изминал ден това ставаше все по-трудно. И Тя знаеше това.
– Даааа… скоро ти… ще бъдеш мой! – усмихна се Тя.
Бавно, но упорито Тя встъпваше в свойте владения.
Нещо се размърда до Него. Тя отвори очи. Най-прекрасните очи, който Той беше виждал. Никога нямаше да забрави първият път, когато погледна в тях – имаше чувството, че нищо не е непостижимо. Чувстваше се отново същият. Отново жив. Отново щастлив.
– Миличкооооо! – усмихна му се Тя и го гушна.
– НЕЕЕЕ! – крещеше Тъмнината.
Гласът й заглъхна. Той не чуваше нейните крясъци и вопли. Той отново виждаше Светлината. Беше красиво.
– Не, – обърна се Той към Тъмнината – аз никога няма да бъда твой! Не и когато Тя е с мен.
Беше щастлив.
Отново.
Усмихна се…
ИвАт
