прероден
Тя седеше срещу него.
Тиха.
Унила.
С разбито сърце.
От усмивката й, за която той така горещо мечтаеше, нямаше и следа. Навън валеше, времето плачеше. „Това не е съвпадение” помисли си той. „Може би ако тя се усмихнеше слънцето щеше да се покаже, всичко щеше да се оправи и светът пак щеше да стане красив и усмихнат” – надяваше се той. Същият този свят, който той беше готов да й поднесе в краката. Беше готов да направи всичко само за да я накара да се усмихне. Но този път беше безнадежно.
„Предупредих те!” искаше да изкрещи той в лицето й. „Казах ти!” крещеше с болка душата му. „Защо не ме послуша” говореха учите му.
„Не” беше казала тя „Той е различен, той няма да постъпи така с мен! ТОЙ МЕ ОБИЧА!”.
- Ти беше прав – промълви тя.
- Бих направил всичко за да не бях. – промълви с мъка той.
Но това вече беше без значение, сърцето й беше разбито.
Същото това сърце, заради което, ако тя му позволеше, той щеше да направи всичко. Същото това сърце, заради което той живееше, дишаше, усмихваше се, смееше се. Същото това сърце, което тя беше подарила на друг, същото това, което той, другият, беше разкъсал на хиляди парченца.
Той стана.
Тръгна…
- Защо не ми позволи да бъда твой ? – изстена той.
Вратата се затвори зад гърба му…
Това беше тогава.
Сега той беше щастлив. Без нейната усмивка.
Сега той беше щастлив. Без нейното сърце.
Сега неговата усмивка беше загубила всичко детско, беше станала студена , беше усмивка изкована от трудностите в живота.
Сега той не живееше заради нея.
Сега той живееше, въпреки нея.
Сега той живееше за себе си.
Сега неговото сърце туптеше за всички други, но не и заради нея.
Сега неговото сърце търсеше друг гостоприемник.
- Здрасти – поздрави го с усмивка тя.
Очите му, същите тези, който преди я боготворяха и милваха, сега я гледаха някак странно. Гледаха я студено.
- Здрасти – усмихна се той.
ИвАт
п.с. всички събития и лирични герой нямат нищо общо с реалността.
